В прекрасна лятна утрин - спомни си, скъпа моя,
спомни си тая случка пак;
внезапно жалка мърша съзряхме на завоя
връз ложето от камънак.
В една цинична поза като жена продажна
лежеше тя без капка смут -
разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,
с корем, от газове издут.
А слънцето над нея печеше в небосвода,
бодеше я с безброй жила -
да върне без остатък на вечната Природа
това, което е била.
И гледаше небето как скелетът оголен
цъфти като разкошен цвят.
Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух
зави ти се внезапно свят.
Нападаха корема мухите забръмчали
там, дето в боен ред пълзят
личинки - черна каша - по дългите парцали
на гниещата мека плът.
Като вълни в морето пропадаше, растеше
и вреше шаващия куп;
би казал - оживял е - набъбваше, свистеше
и се множеше тоя труп.
Летяха странни звуци от купчината жалка:
като ветрец, като река
или като зърната в желязната веялка,
въртяна бавно на ръка.
И изведнъж...Как всичко тук избледня, застина
или бе страшен сън това -
художникът по памет завършва тъй картина,
нахвърляна едва-едва -
дойде сърдито куче и дебнеше ни - клето ! -
иззад високите скали,
и чакаше да грабне и отнесе парчето,
което от костта свали...
И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,
пръстта и теб ще заличи,
ти- моя страст, мой ангел, ти - слънце за душата,
звезда на моите очи.
Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
оголения ти гръбнак.
Но щом с целувки алчни нахвърлят се - кажи ти
на червеите в твоя ров,
че аз спасих - и образ, и чувства най-честити -
разпадналата се любов.
- Шарл Бодлер, из "Цветя на злото"
1857
