Лято 2012. Може да се нарече още и "Краят на изборите".
Ако има нещо по-гадно от това да се налага да избираш, то това е да нямаш право на избор -  
Направих своя избор.
А сега какво?

Изборът.

"Човек започва съществуването си без да притежава същност. Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. Във всеки един момент, човек е изправен пред правото и отговорността си да избира. Всеки един избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. "

                                                                                                                                   - Жан-Пол Сартр

     Времето тече праволинейно. Цигареният дим никога не се връща обратно в цигарата, от която е излязъл. Веднъж смесиш ли пюре с доматен сос, не можеш после да ги разделиш. Завинаги е. Човек не може да се върне назад във времето и да промени веднъж направен избор. Не става въпрос, разбира се, за това да върнеш сервитьора за друга поръчка, защото си си променил решението. Не можеш да викнеш "Хей, келнер, поръчал съм грешния живот, бих искал да го заменя с друг!". Просто не става. С всеки избор, който правим, по една вратичка се затваря, възможните врати за следващия избор стават все по-малко. Затова е толкова трудно да избереш. "Това правилният избор ли е? Има ли правилен избор? И въобще дадено ли ми е право на избор?"

   Според главните схващания на екзистенциализма, човекът е свободен да прави каквото той реши и така всъщност става "човек". Но обществото, което сме изградили, е капан за самите нас - то още повече ограничава правото ни на избор - ние нямаме право да изберем дори дали да сме част от него - няма как да оцелеем, ако не сме. Истината е, че е невъзможно да сме истински свободни в нашия свят. Осъзнаваме го или не, изборите, които правим, са повлияни от натиска, който ни оказва обществото - реклами, филми, песни - всичко, което ни заобикаля, определя начина, по който искаме да живеем и живеем. Не се ли съобразяваме с обществото, биваме отритнати от него и пак не сме щастливи.

   Само понякога, прибирайки се от училище или от работа, безкрайно изморени и отегчени от поредния сив ден, през главата ни минава обезпокояващата мисъл: "Длъжен ли съм да живея така? Живея ли безсмислено?" Бързо я прогонваме - "Не, разбира се, цялото това бъхтене е, за да си купя къщурка на село, за да се пенсионирам някой ден и да заживея там, само трябва да потърпя още няколко години и ще се наслаждавам на живота." И все пак, погребана някъде там долу, мисълта остава: "Ако утре ме блъсне кола, нищо от това, което планирам, няма да има значение."

  Сигурността е крайната цел, към която се стремим и не осъзнаваме, че докато се опитваме да я достигнем, животът тече край нас неоползотворено, без дори да ни гарантира, че някога ще я достигнем. Да, ще кажат някои, може би се ръководим от стереотипи и норми, но поне ние и само ние избираме обкръжението си и най-важното - човека, с когото да прекараме живота си. А дали е така? Какво всъщност се случва, когато се влюбим? От биологична гледна точка, това е просто поредният химичен процес в телата ни. Но защо именно тази жена или този мъж? Дали сме генетично програмирани да избираме хора с определен външен вид и миризма? Beauty is in the eye of the beholder, казват. Все пак, нека признаем, никой не избира в кого да се влюби. Мамините очи? Гласът? Ръстът? Ето че и тук имаме само привидно право на избор. 

  Намесва се факторът "случайност". Нямаш право да избереш къде да се родиш, при какви условия, при какви хора. В зависимост от това или имаш възможност за добро образование, възпитание, и развитие като цяло, или нямаш. Шанс!

  Винаги съм си мислела - "Веднъж да порасна, ще си хвана живота в ръце, ще поема контрол." Но колкото повече мисля, толкова по-вероятно ми се струва животът да поеме контрол над мен. 

  Независимо дали съществува съдба или не, не можем да отречем, че голяма част от нещата, които ни се случват, не са резултат от избори, които сме направили, а от непонятни за нас явления - случайни срещи, съвпадения, дори трагедии - те ни променят независимо, че не го искаме и крещим "Келнер, сервирали сте ми грешния живот, не това исках!"

  Най-важният избор, който никой и нищо не може да повлияе, е този за отношението ни към живота и хората. Дали да оставим всичко на течението или да полагаме усилия и да правим всичко по силите си да се развиваме и усъвършенстваме, независимо какво ни се случва.

  Да, супата може и да не е поръчаната от мен и в нея може и да се намери някой и друг косъм, но е важно с нужните подправки сама да си я направя вкусна! Какво пък, никой не е умрял, задето е изял един косъм!

                                                                                                  Из мое есе пофилософия,   2011г.

Година по-късно, все още съм съгласна. Единственото, което бих добавила, е стихотворение от любим поет: 

Моето щастие

Доволен съм с малко и с малко богат, 

и грижи смутят ли покоя ми, брат, 

със чашка и с песен - за първи ли път? - 

ги пращам, по дявола нека вървят!

Понякога стискам от мъка пестник,

но бой е живота, а ти си войник!

Безгрижният нрав е богатство за мен:

пред никой не скланям глава унизен.

Гнетят ме нещастия, скърби и страх!

Но вечер с другари - лекувам и тях!

Когато сме стигнали читави, брат, 

защо да си спомняме злото назад?

Съдбата ми - кранта, се спъва навред. 

Към зло, към добро ли, да кара напред!

Аз своята участ, добра или зла, 

ще срещна усмихнат с "добре си дошла".

- Робърт Бърнс

Депресията.

Понякога си мисля - ако има дори един заблуден човек, който следи блога, кой знае какво му е впечатлението за авторката. Е, реших да се наема да си разгледам постовете ( то освен мен самата май никой друг не би се наел ) и се втрещих. Пълна депресарщина! От половината от постовете (не съм броила дали са точно половината от страх да не излязат повече) лъха на тъга или един неопределен вид гняв и недоволство. Идва въпросът - ама защо??  Наистина ли съм такава ?? Замислям се дълбоко.

(Пауза.)


Пффф. Много ясно, че не съм. В действителност се оценявам скромно и обективно като един съвсем позитивен, любопитен, емоционален и отворен към новото човек...стоп. Емоционален. Под емоционален имам предвид бая емоционален. Малко избух- стоп. Бая избухлив! Малко краен. Е, добре де, бая краен. Под бая имам предвид бая бая. Окей, спирам с простотиите. Истината е, че днес определено не ми е ден за писане. Защо ли ? Ми, защото не съм нито тъжна, нито ядосана. Всъщност ми е много добре. И май това е причината да пиша глупости. Ето къде е le problem - когато съм афектирана, ми идва една гостенка. Съвсем за малко, ама като дойде, мамата си трака. Хвърчат копчета ! И хич не го мисля - да не мислите, че трия изречения!? Да бе ! Точно каквото ми скимне ! Не случайно на писмения по журналистика обрах овациите - та предишната нощ беше от най-гадните през живота ми.

(Research time.)

"Докато се възстановява от нараняването, Хемингуей започва връзка с американската медицинска сестра Агнес фон Куровски. Агнес е седем години по-възрастна от Хемингуей. Първоначално те имат намерение да се оженят, но през март 1919 г. Агнес изоставя Ърнест заради друг. По късно тяхната любовна история става вдъхновение за Хемингуей да създаде романа “Сбогом на оръжията” (1929 г.)"

"Към алкохолизма на Фицджералд се добавя психическото заболяване на Зелда. След всеки пристъп тя се влошава все повече. Зависимостта на Фицджералд от алкохола нараства. Двамата често са в обектива на репортери от жълтата преса през 1930-те. Личната им трагедия е в основата на романа на Фицджералд „Нежна е нощта“ (1934)"

"Там той живее в съседство с Фани Браун.(Джон) Кийтс се влюбва във Фани. Но това е по-скоро нещастна любовна връзка за поета, чийто плам към девойката му носи повече злочест, отколкото радост. По-късно (посмъртно) публикуваната им кореспонденция скандализира Викторианското общество."

"Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.
Година преди да сложи край на живота си, Петя (Дубарова) е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. "

"Творчеството и поезията на (Пейо) Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования."

И това е съвсем съвсем малка част от лични трагедии, обвързани с професионални успехи в областта на изкуството. Това са само тези, за които в момента се сещам. Хиляди страници,пропити с истинска мъка, "сладка болка" и "горчива безнадеждност". Май Хемингуей е бил прав: "There is nothing to writing. All you do is sit down at a typewriter and bleed."  А има още толкова много - не само писатели, но и музиканти, актьори... 

За Бога.
Ето какъв бил номерът. 
Трябва само да съм нещастна в любовта.
 Колко пък да е трудно??

Добре, признавам си - този текст е най-големият боклук. Трябва да се надявам по-често да съм тъжна /slash/ ядосана. Или пък не? Кое е по-добре? 

 И така и така сме почнали с Хемингуей, нека завършим с него: "Happiness in intelligent people is the rarest thing I know."  
Не че искам да изляза нескромна, но... In that case, I'm fucked.

Communicaton Breakdown

Предполагам, че всеки някога е имал приятели, за които в даден момент се оказва, че не са никакви приятели. Е, и мен "приятелите" не ме подминаха. Те са ти симпатични, започвате да размотавате наляво-надясно заедно, да гледате едни и същи филми и да четете едни и същи книги. От време на време бягате от часове заедно и седите в Starbucks, обсъждайки световните проблеми и екзистенциални теми. На пръв поглед много сте се сближили... до момента, в който има ваканция..или пък..свършите училище. С края на училищния сезон изтича и валидността на картата ти за приятелство с този човек.И по едно време осъзнаваш, че той няма никакво намерение да я поднови. Тогава не чуваш за твоя/та приятел/ка никога повече.

 Но да не си помислиш, че това е от онези случаи, в които злощастно животът разделя двама добри приятели поради една или друга причина, съвсем не. Имате си номерата, фейсбуците, скайповете, и какво ли още не. Само дето тя/той никога няма да вдигне телефона и да се обади. И, честно казано, нито ти на него/нея. Не защото е лош/а, а защото най-сетне осъзнаваш, че този човек никога не е държал на теб. Ти си бил/а неговият/ата waste-time-buddy или на чист български - някакъв там, с когото той/тя да убива времето. Или пък просто те е използвал/а за разни услуги - като например да те пита на какво ще е контролното по еди-кво-си или да те моли да ходатайстваш за него пред учител.

 Но, спокойно. Ти не искаш той/тя да вдигне телефона и да ти се обади. Защото, отчасти, и ти си взел/а участие - няма игра с един играч. Научил/а си каквото е имало да се научи от въпросния екземпляр, а сега, нека си признаем, ти е абсолютно безразлично дали ще го видиш или не.

Не казвам, че този тип приятелство не е ползотворно, напротив. Както вече споменах, то носи куп облаги и за двете страни. Win-win. Танто за танто. Ти го светваш за  някоя книга, той/тя те светва за филм на Уди Алън, когото по принцип  винаги си мразил/а, но внезапно преоткриваш, благодарение на него/нея.

Обаче като резултат от многоминутния вътрешен монолог, в който се чудиш, какво, аджеба, не е наред с този човек, изведнъж ти присветва. Той е егоист. Или поне в приятелството си с теб. Трябва да знаеш, това е най-добрият актьор - обикновено се прави на много загрижен за теб, толкова загрижен, че в един момент започваш да си мислиш, че е по-загрижен за теб от най-най-добрите ти приятели....но не е. Хич не е. Не е от типа хора, на които можеш да се обадиш в критичен момент, затова пък винаги е навитак за по едно кафе... стига, разбира се, да не се е уговорил вече с други "приятели". А неговите "приятели" са просто най-яките. Те са най-забавните, най-умните, най-свестните. И задължително трябва някой път да те запознае с тях. Но не го прави. Добре де, може и да го направи, тогава разбираш, че поговорката "намерило си гърнето похлупак" всъщност е доста точна.

И, за заключение, това е един от най-нарцистичните хора, които познаваш. Ама го играе "естествено". И никога не би си го признал.

 След време ако случайно той/тя те мерне на улицата, би бил/а по-склонен/на да отклони поглед, както, впрочем, и ти. А ако е прекалено очевидно, че сте се забелязали, бихте разменили топла прегръдка, сякаш за последно сте се видяли вчера, после бихте си поприказвали 2 минути, допускайки думите да влязат през едното и да излязат през другото ви ухо. И накрая, за финал, бихте си разменили задължителното "Ееее, трябва да се видим някой път!" ( когато и двамата знаете, че следващия път, когато се видите, отново ще е на улицата ).

Защото не само за едно приятелство, но и за един communication breakdown, са нужни двама.

...

Онзи ужасен, отвратителен момент, когато не само че си в лошо положение, ами не можеш и една книга да прочетеш, защото си зает да мислиш в какво лошо положение си. 

Музиката.

Най-доброто лечение за болестта, наречена "реалност".

Да си Випуск 2012 - друго си е, майнааааа !

Май. Ама не кой да е, ами последният май. Последният май в обичното и същевременно толкова необичното добро старо 73то.
Ми, и да го кажа, и да не го кажа, то си е ясно - колко бързо се върти пустото му колело на времето. Я си мигнал, я то станало 2012. Ще се мре, народе ! Но не и преди да се живее! Ей ги баловете, чукат на вратата. Преди това, разбира се, за да се стигне до сочното, трябва първо да се издълбае твърдото,грапавото, абе с една дума - горчивото. Ах, тези матури ! Щем, не щем, ще ги минем. Само дано те не ни минат.
И после - кой откъде е! Или по-точно - кой откъде не е - то не са UK, Germany, France, що пък не и overrated USA.
Сега сериозно .
Да си абитуриент си е нож с две остриета .
1во : DSD. Немскоговорещите ще разберат. Еми, не си е работа.
2ро : НЯМА ВРЕМЕ ! Както се говореше в едно изключително гледано предаване по БНТ.
3то : МОЛУВАНЕ. Любимото ми. Всички молове изучих от до, в търсене на най-вървежната рокля, аксесоари и прочие. След 3-4 дни трамбоване (плътно), 1-2 мазола на краката, доста изпочупени нерви и кавги ( "Ама, маме,  нищо че не ти харесва, пробвай го, заради мен ! " ), ги открих в едни магазинчета в радиус 2 километра от къщи.
4то :  Признавам си. Отгледах си от торбичките под очи на Калин Врачански.  Ама не от купони. Клъв-клъв.
5то : Към това можем да добавим и изолацията. Асоциалността. Седмици наред - маршрут даскало-вкъщи-даскало-вкъщи. И тук-таме някое нещастно излизане - поне да разберем, че сме още живи и не сме се съсухрили подобно на страниците на любимото ни "Септември" на още по-любимия ни Гео Милев. Бляк. 
6то : Направи това, направи онова. Ама университетите. Ама дипломата. Ама оценките. Ама контролните. Ама учителите. Със зъби и нокти. Воюваш, сякаш си на бойното поле. За всяка ШИБАНА стотна. 
7мо : Най-кофтито. Поне според мен. Усещането, което вече пониква в мен. Вече не съм дете. Не съм ученичка. Скоро ще трябва да се оправям съвсем сама. Странното е, че хем се чувствам прекалено пораснала за училище, хем не се чувствам достатъчно пораснала за Живота. Страх ме е, че той ще ме погълне - сещате се, като черната дупка, онази гигантска концентрация на маса, от която, веднъж влязъл, няма излизане. И си припомням с носталгия времената, когато Бритни Спиърс actually ме кефеше и си тананиках безгрижно "I'm nooot a girl, not yet a womaaaan...". Когато всъщност не бях ни момиче, ни жена. 
Никога повече няма да отида на училище, само за да се събера с още непукисти и да си тръгна. Никога повече няма да бягам като подгонена от Куджо по коридорите на розовото даскало, за да не ме види г-н Еди-кой-си. Никога повече няма да се изкушавам да се консултирам с някого на контролното по химия ( еми, така и не го разбрах тоя предмет ), да се червя (от срам) докато приятелка ми решава 4-та задача по математика, да получа най-неочакваното вдъхновение и да напиша истински шедьовър по литература. Никога повече няма да водя дискусия по свят и личност, или пък да подскачам въодушевено пред класа и да изнасям презентация по история - най-голямото ми удоволствие. Да споря с неразбраните даскали.Да си лафя с вече бившия господин по философия по коридорите. Да се занасям с двама-трима чаровно ексцентрични дендита от класа. Да се изумявам от примитивността  и детинщината на всички нас, 12г. И да се изумявам от интелигентността на всички нас, 12г. 
Не че толкова ще ми липсват хората. А чувството. Или пък рутината ? Я не знаю. 
Но пък жадувам. За приключения в далечни страни, за нови срещи, за непознатото. Страх, примесен с a whole lot of adrenaline. И ако някой ми предложи да върне времето назад с година или две, бих извикала на мига НЕ ! Било каквото било. 
Време е да бъде. 

A Single Man

"A few times in my life, I've had moments of absolute clarity - 
when, for a few brief seconds, the silence drowns out the noise
and I can feel, other than think,
and things seem so sharp, and the world seems so fresh
it's as though it has all just come to existence.
I can never make those moments last. 
I cling to them, but like everything, they fade.
I live my life on these moments - 
they pull me back to the present and I realise 
everything is 
e x a c t l y 
the way it's meant to be."
 - "A Single Man"


A Piece of Art.
One of the best actors. One of the best cinematographies. And a deeply touching story about infinite loneliness, and redescovering a meaning in life, once your meaning is already gone.* A story about a single man. ** 


*(if you're feeling comfortable with homosexuality)
** Prepare for The Big Depression. Knock-knock.

I feel as if I’m sinking. Drowning. Can’t breathe.

Grils...

... oh, how we love to dramatize things that are so simple, and twist reality to a more preferred form.

2012>2011

What I learned in 2011:

Whatever shit has happened to you in 2011, I won't lie, you probably can't fix it. It's done.  

You can't turn back time and say "Ok, now I'll do things differently." Even if you could, you have no idea whether bigger shit would(n't) happen.

Whatever good has happened to you in 2011, I won't lie, you can't bring it back. It's history. The success, the partying, those moments when you were happy to be alive...make sure you remember them. And hope that the best is to come.

 Do not have regrets about what you said or did in 2011 - because at some point, it was what you wanted. Say bye to the dramas, bye to the haters, bye to the fucked up situations and the more fucked up feelings .... simply 

and embrace a brand new fresh start. 

Be thankful that you have the chance to. 

My own New Year Resolutions? 

• I'll go after what I want, because if I don't, I'll certainly never have it.
• I'll ask, because if I don't, the answer will always be "no".
• I'll step forward, because If I don't, I'll  always be in the same place.

The rest, my dreams and my goals? I don't need to make a list. I finally know what I want. Funny, it seems I've known all along, I just wasn't aware of it. 

Well...

2012>2011

No title

As soon as I saw this, I wanted to write a few sentences about what I think it means. But then I Google-d it and found a person who has already written exactly what came to my mind. So I'll just post it here (because I'm lazy, duh) :


"I found this on my cyber-travels earlier today, and I love it. I love it so much in fact, that I am considering making it my personal motto when it comes to dealing with all the little nasties that life has a knack for bringing every now and again. The past few weeks have been a very tumultuous time for me, and it has got me thinking. While I believe we are all entitled to feel whatever it is we feel about certain situations, and have the choice to acknowledge and honor all these feelings and emotions that surface, wouldn’t it be simple, if at the end of each night, before we close our eyes, we simply make peace with our days? And move into the next as a new beginning, as a new opportunity to start afresh, telling those thoughts and feelings which we drag around with us, that they belong firmly in the yesterday, and not in our ‘today’."
                                                                                      - http://gildedbird.wordpress.com/2011/07/03/those-were-yesterdays-feelings/


As we say in Bulgaria: "You stole the words from my mouth", partner! 

The Hunger Games

Very curious. 
Seems like a combination between George Orwell's "1984" and Stephen King's "The Long Walk" ( both terrifyingly brutal books, so close to what reality has been not many years ago and what it could be in the long run, I highly recommend them)  + je ne sais quoi exactly. 
Here's what "The Hunger Games" is about: it describes a country called "Panem", which is situated in North America (the territory of the already EX-United States). Panem consists of a wealthy Capitol,but there are twelve more districts, which are very poor. These districts,that once rebelled against Capitol, are now forced to take part in a violent TV-reality called "The Hunger Games". Each district must select by lottery 2 participants (tributes), a boy and a girl between 12-18, and these participants have no other choice but to fight to the death in an outdoor arena controlled by Capitol until only 1 out of the 24 remains. 


P.S: I just read that Stephen King himself reviewed "The Hunger Games"! I am definitely checking it out anytime soon then ! ! ! Plus, I'm interested because I own a real bow (got one for my 12th birthday and have been training almost every summer since then) and from what I saw in the trailer, bows and spears are the main weapons used in the book/movie. =D  If you want to see King's review, click here. 

| Confusing what is real |

SPOILERS IN THE SECOND VIDEO AND THE COMMENTS! 

Black Swan - a definite masterpiece.
This is not a ballet film. Nor a "girly" film. It's a film about confusion, weakness, insecurity, obsession, pressure and the struggle to be perfect.
It shows that deep inside us there's a dark side and that when we desperately try to change our nature, change who we are, we unconsciously set it free... and it comes out to play...
We should never lose control.We should never cross the border between conscious and subconscious.We never know what's hiding there... 

Perfection is not just about control. It's also about letting go. 

P.S.: Perfection has its price.

A List to Remember:

10. 

9. 

8.






















7. 


















6.

5.

4.

3.

2.

1.


..Because, face it, ladies... He's Just Not That Into You. 

Today.

Today is my birthday. And it's snowing. 18 years ago it was so hot that my mom went into the hospital wearing a T-shirt and shorts. And now it's snowing. There's something really really wrong with this world.
The thing that I'd like to share - I've always thought that when I finally turn 18, I'd feel free and powerful. If you had asked me, 3 years ago, whether I am impatient of that day, I'd say "Yes, I'm so impatient to get away from my parents,because they try to control me and tell me what to do with my life,  I want to start a new beginning in a foreign country; where nobody knows me, I want to meet new people, visit many places, live the way I want to. But I'll have to wait for 3 more years, unfortunately, and I hate waiting."
And now, when I finally own my "freedom" , I feel so small. Yes, I still want to travel and meet new people, I still want to live apart from my parents. Yes, I am impatient for the day when I'll pack my bags and face the world. The awaiting adventures. But I'm also so, so scared.I am still the same person I was yesterday - with my feelings, my fears, my memories.

I will be alright, of course. Curiosity overcomes fear. But first, I have to learn the art of letting go. Wonder what I'm talking about? 

Exactly. So, I have some work to do. I suppose you do too. Happy first snow to you... and good luck!! :) 

In October In The Rain

I know it's already October, but September was such a shiny month! Fortunately, I now have the opportunity to post this. It's been raining for three days now.

Honestly, I think I don't belong to this century. I should've lived in the 60s or 50s or 40s or 30s, even 20s of the 20th century! I would listen to jazz all day long. I would break the rules and go to clubs to drink forbidden alcohol  and dance Charleston and Foxtrot and wear those crazy outfits with my hair short and curled. Or maybe if I was born in the 60s, I would be a hippie, and I would kick against wars and etc.I'm not saying 20s-60s were the most pleasant times to live in, but at least it was interesting and people lived for the moment. But no, I was born in the 90s.Along with ROBO-PEOPLE. BOOORING.

ARGHHHHHHH WON'T THEY FINALLY  INVENT THE TIME MACHINE ?????

I guess there's nothing else I can do but listen to jazz and watch videos. *sigh* 

Keep walking.

“In three words I can sum up everything I've learned about life: it goes on.”
― Robert Frost

“To live is the rarest thing in the world. Most people exist, that is all.”
― Oscar Wilde

“It is better to be hated for what you are than loved for what you are not.”
― André Gide

“We don't see things as they are, we see them as we are.”
― Anaïs Nin

“To laugh often and much; to win the respect of intelligent people and the affection of children; to earn the appreciation of honest critics and to endure the betrayal of false friends. To appreciate beauty; to find the best in others; to leave the world a bit better whether by a healthy child, a garden patch, or a redeemed social condition; to know that even one life has breathed easier because you have lived. This is to have succeeded.”
― Ralph Waldo Emerson

OK, I know some of there pics seem cliché and you've probably seen hundreds of them. But if you really try to look at them as something you read for the first time, maybe you'll belive them, because, honestly, all they say is true : we are what we think, what we say, what we do. And we can always change what we think, say, or do. Always. We can do anything. We can be anything. We just need to remind ourselves that we shouldn't care too much what others think about us- in the end - you don't know if you'll have the chance to live a better life LATER, to say kind words LATER, to be goofy and stupid LATER, to take risks LATER... cause...

...Isn't it? 

   :)                                                                                                         

Have a nice Monday evening!

I just...

...deactivated my Facebook account. No more addiction.No more taking photos only to post them in Facebook. No more stalking. No more drama. I probably will be back, but after a while. Right now, I just need a break from all the bullshit. Now I can focus on my REAL life without looking at the profiles of people that I no longer need. Now I can waste more time in reading books, creating art and walking in the park. FUCK YEA. I feel free.