Музиката.

Най-доброто лечение за болестта, наречена "реалност".

Да си Випуск 2012 - друго си е, майнааааа !

Май. Ама не кой да е, ами последният май. Последният май в обичното и същевременно толкова необичното добро старо 73то.
Ми, и да го кажа, и да не го кажа, то си е ясно - колко бързо се върти пустото му колело на времето. Я си мигнал, я то станало 2012. Ще се мре, народе ! Но не и преди да се живее! Ей ги баловете, чукат на вратата. Преди това, разбира се, за да се стигне до сочното, трябва първо да се издълбае твърдото,грапавото, абе с една дума - горчивото. Ах, тези матури ! Щем, не щем, ще ги минем. Само дано те не ни минат.
И после - кой откъде е! Или по-точно - кой откъде не е - то не са UK, Germany, France, що пък не и overrated USA.
Сега сериозно .
Да си абитуриент си е нож с две остриета .
1во : DSD. Немскоговорещите ще разберат. Еми, не си е работа.
2ро : НЯМА ВРЕМЕ ! Както се говореше в едно изключително гледано предаване по БНТ.
3то : МОЛУВАНЕ. Любимото ми. Всички молове изучих от до, в търсене на най-вървежната рокля, аксесоари и прочие. След 3-4 дни трамбоване (плътно), 1-2 мазола на краката, доста изпочупени нерви и кавги ( "Ама, маме,  нищо че не ти харесва, пробвай го, заради мен ! " ), ги открих в едни магазинчета в радиус 2 километра от къщи.
4то :  Признавам си. Отгледах си от торбичките под очи на Калин Врачански.  Ама не от купони. Клъв-клъв.
5то : Към това можем да добавим и изолацията. Асоциалността. Седмици наред - маршрут даскало-вкъщи-даскало-вкъщи. И тук-таме някое нещастно излизане - поне да разберем, че сме още живи и не сме се съсухрили подобно на страниците на любимото ни "Септември" на още по-любимия ни Гео Милев. Бляк. 
6то : Направи това, направи онова. Ама университетите. Ама дипломата. Ама оценките. Ама контролните. Ама учителите. Със зъби и нокти. Воюваш, сякаш си на бойното поле. За всяка ШИБАНА стотна. 
7мо : Най-кофтито. Поне според мен. Усещането, което вече пониква в мен. Вече не съм дете. Не съм ученичка. Скоро ще трябва да се оправям съвсем сама. Странното е, че хем се чувствам прекалено пораснала за училище, хем не се чувствам достатъчно пораснала за Живота. Страх ме е, че той ще ме погълне - сещате се, като черната дупка, онази гигантска концентрация на маса, от която, веднъж влязъл, няма излизане. И си припомням с носталгия времената, когато Бритни Спиърс actually ме кефеше и си тананиках безгрижно "I'm nooot a girl, not yet a womaaaan...". Когато всъщност не бях ни момиче, ни жена. 
Никога повече няма да отида на училище, само за да се събера с още непукисти и да си тръгна. Никога повече няма да бягам като подгонена от Куджо по коридорите на розовото даскало, за да не ме види г-н Еди-кой-си. Никога повече няма да се изкушавам да се консултирам с някого на контролното по химия ( еми, така и не го разбрах тоя предмет ), да се червя (от срам) докато приятелка ми решава 4-та задача по математика, да получа най-неочакваното вдъхновение и да напиша истински шедьовър по литература. Никога повече няма да водя дискусия по свят и личност, или пък да подскачам въодушевено пред класа и да изнасям презентация по история - най-голямото ми удоволствие. Да споря с неразбраните даскали.Да си лафя с вече бившия господин по философия по коридорите. Да се занасям с двама-трима чаровно ексцентрични дендита от класа. Да се изумявам от примитивността  и детинщината на всички нас, 12г. И да се изумявам от интелигентността на всички нас, 12г. 
Не че толкова ще ми липсват хората. А чувството. Или пък рутината ? Я не знаю. 
Но пък жадувам. За приключения в далечни страни, за нови срещи, за непознатото. Страх, примесен с a whole lot of adrenaline. И ако някой ми предложи да върне времето назад с година или две, бих извикала на мига НЕ ! Било каквото било. 
Време е да бъде. 

The more people you love