Предполагам, че всеки някога е имал приятели, за които в даден момент се оказва, че не са никакви приятели. Е, и мен "приятелите" не ме подминаха. Те са ти симпатични, започвате да размотавате наляво-надясно заедно, да гледате едни и същи филми и да четете едни и същи книги. От време на време бягате от часове заедно и седите в Starbucks, обсъждайки световните проблеми и екзистенциални теми. На пръв поглед много сте се сближили... до момента, в който има ваканция..или пък..свършите училище. С края на училищния сезон изтича и валидността на картата ти за приятелство с този човек.И по едно време осъзнаваш, че той няма никакво намерение да я поднови. Тогава не чуваш за твоя/та приятел/ка никога повече.
Но да не си помислиш, че това е от онези случаи, в които злощастно
животът разделя двама добри приятели поради една или друга причина, съвсем не. Имате си номерата, фейсбуците, скайповете, и какво ли още не. Само дето тя/той никога няма да вдигне телефона и да се обади. И, честно казано, нито ти на него/нея. Не защото е лош/а, а защото най-сетне осъзнаваш, че този човек никога не е държал на теб. Ти си бил/а неговият/ата waste-time-buddy или на чист български - някакъв там, с когото той/тя да убива времето. Или пък просто те е използвал/а за разни услуги - като например да те пита на какво ще е контролното по еди-кво-си или да те моли да ходатайстваш за него пред учител.
Но, спокойно. Ти не искаш той/тя да вдигне телефона и да ти се обади. Защото, отчасти, и ти си взел/а участие - няма игра с един играч. Научил/а си каквото е имало да се научи от въпросния екземпляр, а сега, нека си признаем, ти е абсолютно безразлично дали ще го видиш или не.
Не казвам, че този тип приятелство не е ползотворно, напротив. Както
вече споменах, то носи куп облаги и за двете страни. Win-win. Танто за
танто. Ти го светваш за някоя книга, той/тя те светва за филм на Уди Алън, когото
по принцип винаги си мразил/а, но внезапно преоткриваш, благодарение на него/нея.
Обаче като резултат от многоминутния вътрешен монолог, в който се чудиш, какво, аджеба, не е наред с този човек, изведнъж ти присветва. Той е егоист. Или поне в приятелството си с теб. Трябва да знаеш, това е най-добрият актьор - обикновено се прави на много загрижен за теб, толкова загрижен, че в един момент започваш да си мислиш, че е по-загрижен за теб от най-най-добрите ти приятели....но не е. Хич не е. Не е от типа хора, на които можеш да се обадиш в критичен
момент, затова пък винаги е навитак за по едно кафе... стига, разбира
се, да не се е уговорил вече с други "приятели". А неговите "приятели" са просто най-яките. Те са най-забавните, най-умните, най-свестните. И задължително трябва някой път да те запознае с тях. Но не го прави. Добре де, може и да го направи, тогава разбираш, че поговорката "намерило си гърнето похлупак" всъщност е доста точна.
И, за заключение, това е един от най-нарцистичните хора, които познаваш. Ама го играе "естествено". И никога не би си го признал.
След време ако случайно той/тя те мерне на улицата, би бил/а по-склонен/на да отклони поглед, както, впрочем, и ти. А ако е прекалено очевидно, че сте се забелязали, бихте разменили топла прегръдка, сякаш за последно сте се видяли вчера, после бихте си поприказвали 2 минути, допускайки думите да влязат през едното и да излязат през другото ви ухо. И накрая, за финал, бихте си разменили задължителното "Ееее, трябва да се видим някой път!" ( когато и двамата знаете, че следващия път, когато се видите, отново ще е на улицата ).
Защото не само за едно приятелство, но и за един communication breakdown, са нужни двама.
No comments:
Post a Comment