За всички българи -

Отидете да гледате "Дон Жуан" в Народен! ^_^

Деян Донков и Захари Бахаров: Дон Жуан живее у всеки от нас

Режисьорът Александър Морфов сътвори поредното си театрално бижу - спектакъла "Дон Жуан" в Народния. Със сцени като шлифовани диаманти, с философски прозрения за страданието и възторга, за величието и падението на вечно търсещия човешки дух. С подмолни глъбини и безумно забавни ходове. Сигурно само при него Дон Жуан може да има махмурлук, шумно да се оригва, на моменти да ругае като в американски екшън и когато го подгони шубето, да яхва велосипед, без да загуби демоничния си ореол на бунтар без кауза. Пак навярно само при него слугата Сганарел може да се обръща към господаря си на "ти" - вероятно защото е неговата светла половина, неговият упорито заглушаван вътрешен глас, който в крайна сметка го напуска, понесъл на раменете си сякаш цялото разочарование на света. Двайсет години след дуета Стефан Данаилов-Марин Янев (и дубльорите им Велко Кънев-Кирил Кавадарков) на същата сцена Дон Жуан и Сганарел сега са Деян Донков и Захари Бахаров. Невероятни актьори и още по-невероятни събеседници.

- Господа, как оценявате по десетобалната система последните си роли по критерия "височина на летвата"?

Деян Донков: Направо с единайсет! (Смее се.)

Захари Бахаров: Е-е-е, Дон Жуан и Сганарел - това са си роли за десетка. Те се случват рядко и да ти се даде да играеш такива неща според мене е шанс и предизвикателство. В тоя смисъл му пиша 10 на Сганарел. (към Деян): И за Дон Жуан ти пиша 10!

Д.Д.: Благодаря ви, Сганарел! Да, това е предизвикателен шанс. Естествено, винаги може да се желае повече и ние се опитваме с всяко следващо представление да развиваме нещата, но, така или иначе, 10 за предизвикателство!

З.Б.: Той си дава 11 за изпълнение, иначе пише 10 за предизвикателството...

- Доволни ли сте от партньорството на другия?

Д.Д.: Малко е висок, но като си обуя обувките с токчетата, се изравняваме. Това е единственото, което малко ме притеснява.

З.Б.: Това те тормози?! За пръв път го чувам...

Д.Д.: За висок човек нали знаеш какво е, като види друг малко по-висок от себе си?

З.Б.: Аз рядко съм виждал по-високи, затова не знам какво е чувството. Виждал съм само четири пъти.

Д.Д. На мене ми е странно. Иначе абсолютно добре си се забавляваме заедно, добре се "разцъкваме".

З.Б.: Смешки доста изприказвахме, сега трябва може би да кажа, че Деян е един от най-добрите артисти, които познавам, така че за мене е чест и удоволствие да съм с него на сцената.

- Има ли термин, с който може да определите как се работи с режисьор като Александър Морфов?

Д.Д.: Разнообразно. И затова - много приятно.

З. Б.: Дълъг и накъсан процес. Аз работя със Сашо за втори път и сега беше по-различно от първия, но пак беше много сериозно преживяване.

- Покрай това преживяване открихте ли нещо ново за себе си и за света?

Д.Д.: Ако си верен на себе си и достатъчно смел, можеш да се почувстваш господар на света. Разбрах, че винаги можеш да сложиш нещо върху последната тухла - винаги има вариант за още една. При всички положения, като се занимаваш с нещо сериозно, можеш да си направиш и някои експерименти в живота, да се "провериш". А това вече е дързост. И красота!

З.Б.: Не знам дали съм научил нещо. Може би в крайна сметка отново се убедих, че ако не се спазва определена мярка, целият ни свят, цялата му подредба, ще се разпадне на съставни части. А за тия неща трябва да се внимава.

- Разделихте ли се с някои илюзии, опознавайки героите си?

З. Б.: Ние не влизаме чак в някакъв психодиспансер, като репетираме, че да откриваме кой знае какви шизофренни работи... То ние сме сериозни момчета, не сме някакви лигльовци - какви илюзии да имаме?! (Подсмихва се.)

Д.Д.: Първо, не знам наистина доколко сме имали илюзии... (с преправен глас): Ние, така, сме здраво стъпили на земята, не си пра'им илюзии, че животът е лесен... (вече сериозен): По-скоро се обогатихме по някакъв начин, придобихме нещо, вместо да се разделим с нещо.

- Притежавате ли в характера си някои от чертите на Дон Жуан и Сганарел?

Д.Д.: Според мен Дон Жуан живее у всеки, Сганарел също. По какво си приличам с героя си ли? По това, че и Дон Жуан е убил много хора! (смях). И примерно по това, че не сме гейове! Харесваме красивото - не само у жената, а въобще - красивата природа...

З.Б.: Вкусът към доброто прекарване, белите покривки...

Д.Д.: Вечната заблуда на желанието...

З.Б.: Гъзарска фраза!

Д.Д.: Някъде го прочетох това и си го записах срещу персонажа в пиесата. Май не го цитирам точно, но нещо такова беше.

З.Б.: Аз не съм търсил някъде далеч от себе си. Мисля, че Сганарел е представител на средностатистическия човек, което всъщност е предизвикателство - как да бъде интересно нещо, което в крайна сметка е съвсем обикновено. Един нормален човек разсъждава и чувства горе-долу като него.

- Влюбчиви ли сте?

Д.Д.: Не дотолкова, че да тръгна нанякъде, без да мисля за последствията, но принципно - да.

З.Б.: Нормално - точно толкова, колкото и всеки друг. Да се влюбиш е въпрос на шанс, на стечение на обстоятелствата. Дори да си влюбчив, не се влюбваш всеки сряда и петък... В тоя смисъл, когато животът е предоставял удобна възможност да хлътна, не съм се стърпявал. И не се и пазя от такива неща.

- Променяте ли се, когато сте увлечени?

Д.Д.: Любовта е чувство, което предизвиква и тъга, и еуфория. Когато някой ти липсва, ти изпадаш в някаква меланхолия. После решаваш да се напиеш... Нещо като болестно състояние.

З.Б.: Да, ама като премине, си викаш: къде изчезна всичко това?! Докато си потопен в него, пък си мислиш: трябваше ли точно сега, имам си работа, защо ми е да се занимавам...

Д. Д.: И вземеш, та пак се напиеш!

З.Б.: Една любов, ако й се отдадеш пълноценно, преминава през всякакви етапи - зависи от това дали ще ти напишат sms, кога ще ти отговорят, ще ти се обадят ли, ще се видите ли, "връзва" ли ти, ще стане ли тая работа... Тежко е положението, знаете.

- Радвате се на успех сред дамите. Имате ли си стратегия за завоюването им?

Д.Д.: Не бих казал, че имам заучени трикове - това беше присъщо на тийнейджърската ми възраст, когато решаваш: тази - по тоя начин, онази - по оня... Но сега вече не чувствам нужда да поставям някакви "капани". Не полагам усилия. Това е може би най-точното.

З.Б.: Аз също вече съм надживял тия "гонения" и се отнасям към жените по-сериозно, така че не мога да си позволя да измислям някакви стратегии. Освен може би, че карам "Ферари" - това винаги работи... (подсмихва се). Скъпите коли, вилата в Бояна - това са неща, които винаги са ми помагали. Не мога да се откажа от тях, съжалявам. Те са ми наследство и аз не го крия, никога не съм го крил... Това са смешки, разбира се... Мисля, че флиртът си е флирт, не може да се планира. Една жена ти харесва, ти тръгваш и там си чупиш главата.

- Доня Анна или доня Елвира? Не става дума за актрисите, а...

З.Б.: А, защо, може и актрисите...

- Тоест - жената, която се изплъзва, или онази, която тича след вас и е готова на всичко, е за предпочитане?

Д.Д.: Която се изплъзва. В случая с Дон Жуан тя е една рана. Аз самият, както казах, не полагам много усилия, така че не ми се изплъзват. По-скоро изразът е да ти "кацне". Но все пак може би по-добре е тая, която ти се изплъзва, защото с нея имаш недоизказани, недовършени неща...

З.Б.: И аз мисля, че категорично е така. Заложено е още в природата - планинските кози тичат нагоре и който ги настигне пръв, той печели. Това е естествен подбор. Мъжете тичат и им е приятно да тичат. Когато жената им е на разположение, те се отпускат, надебеляват, започват да бият и да пиянстват. А когато жената им бяга, те бачкат, правят кариера и се стараят да й угаждат. И се развиват.

- Блондинки или брюнетки?

З.Б.: Блонд! Но нищо не връщаме... (в един глас): Кой подбира - онанира! (Избухват в смях.)

Д.Д.: Аз лично харесвам мулатките, но при всички положения има материал и в блондинките. Но на мен по-горещите повече ми допадат.

- Как прекратявате една вече изтощена връзка?

Д.Д.: Трудно, общо-взето. Ако състрадаваш на някого, а искаш да приключиш, става болезнено и бавно. Ако пък си преодолял това, ако не си..., как да го кажа по-"хард"...

З.Б.: Е, ако вече не ти дреме!

Д.Д. ...просто решаваш да сложиш точка и - край. Но по-скоро предпочитам да обясня решението си.

З.Б.: Аз винаги съм искал с мен да се държат коректно и да ми казват, да не го разбирам оттук и оттам. И съм искал и аз винаги да се държа така, само че не всеки път се получава. Понякога не можеш да намериш верния ход и се налага да шикалкавиш, което е тъпо, обаче се е случвало.

- Кои са щастливите срещи в живота ви?

Д.Д: С проф. Крикор Азарян, с покойния днес голям режисьор Стоян Камбарев... В работата си имам щастието да се срещам с качествени хора, но така или иначе, и в живота всяка една среща е съдбовна - аз вярвам, че нещата не са случайни. Всъщност срещата със сина ми е най-съдбовна (преди няколко месеца Деян стана баща - б.а.). А с майка му (актрисата Анастасия Ингилизова) се познаваме още от времето, когато кандидатствах във ВИТИЗ - преди 14-15 години.

З. Б.: Аз също имам късмета да срещам предимно качествени хора - то се вижда и по афиша на Народния театър. А в началото беше детската студия на Бончо Урумов, лека му пръст, който ми отвори очите за много неща, след това проф. Надежда Сейкова в академията. Режисьорката Лили Абаджиева пък е първата, която ми даде шанс да изляза на професионална сцена.

- Първият ви артистичен етюд?

Д.Д.: Като малък ходех облечен като момиче с дрехите на по-голямата ми сестра - с поличка, с панделка и с лакирани нокти. И като ме питаха дали съм момиче (а те ме питаха, защото знаеха, че не съм), аз постоянно си показвах пишката. Това бяха първите ми артистични изяви. Трябваше да стана порнозвезда. Никога не е късно, от друга страна... Обичах да стоя с часове пред огледалото. Веднъж влязохме с майка ми в някакъв магазин и тя се заговори с продавачката. А аз съм почнал нещо да се чекна пред огледалото и в един момент усетих, че зад гърба ми има 4-5 човека публика.

Но въобще не съм си мислил сериозно да ставам актьор, когато преди години на крепостта Баба Вида (аз съм от Видин) дойдоха да снимат някаква чужда продукция и аз се записах като статист. Видях хубави жени актриси - Аня Пенчева например, с едни кожени дрехи (беше исторически филм). Тогава обаче изобщо не стояхме на снимачната площадка, бягахме от снимки, а вечерта се връщахме да си получим хонорара. Така че въобще не влязохме в кадър, но пък взехме пара... Пара, пара, парадуемся (тананика известната песничка от филма "Тримата мускетари").

З.Б.: Аз нямам толкова интересна история като Деян, не съм роден артист... Освен може би съвсем като малък, когато майка ми ме завела в кукления театър да гледаме представление и е трябвало деца от публиката да излязат на сцената да играят брезички. И тя вдигнала ръка и ме качила на сцената да играя брезичка...

Д.Д.: И се оказало, че играеш топола!

З.Б.: Не, аз съм си бил още мъничък ... И оттогава - все разни дървенца по сцената... Вари го, печи го - все дърво...(смее се).

- Ако не бяхте успели актьори, с какво друго бихте могли да си изкарвате хляба?

Д.Д.: Аз - с кражби сигурно... Но не от домове, а на някакви ценни предмети от музеите например, по-елитарно. Аз съм зодия Дева и знам, че най-умелите крадци са Деви според световната митология по темата.

З.Б.: Ти - гепач?! Ха-ха!

Д.Д.: Понеже държавата ни е такава, че някак си кара хората да прекрачват закона и дава възможност за това. А и имах такива приятели, така че - нищо чудно, но това майка ми ако го прочете, въобще няма да й хареса... Също така исках да ставам съдебен лекар като майка ми. Баща ми пък беше полковник в полицията и докато бях пубертет и се опитвах да бъда по мъж, го карах да ме изпрати в чуждестранния легион. Малко по-късно разбрах обаче за какво става дума и се отказах.

З.Б.: Ми, и аз не знам. Имал съм някакви детски увлечения, обаче те... Добре стана това с актьорството, да ви кажа честно, имам си професийка, занаят си имам (усмихва се). Иначе не знам какво щях да правя въобще. Щях да си седя в квартала. Със сигурност нямаше да стана крадец, защото щеше да ме е шубе, търговец или богат нямаше да стана със сигурност, спортист нямаше да стана - абсолютно съм убеден, защото съм мързел... И изобщо май нищо нямаше да излезе от мене... Не че сега е излязло, обаче така и не се сещам какъв друг вариант имам (Деян се смее).

- Кой е най-големият ви страх тогава - може би да не останете без хубави роли?!

Д.Д.: Да умреш безславно и нелепо в катастрофа примерно, защото, статистически погледнато, у нас за една година 1000 души - един пълен Народен театър е погребан по тоя начин.

З.Б.: И мене също ме е страх от неща, над които не мога да имам контрол - фатални случайности...

- Какво е в състояние да ви вбеси?

Д.Д.: Простотията, която ни заобикаля - със сигурност. Чалгата, сапунените сериали, тъпите телевизионни предавания... Затова и не гледам телевизия.

З.Б.: Вбесява ме тоя, младият пубертет, който ни "представлява" в Европарламента и говори глупости по телевизията. Тоя ме вбесява! Да се напише, че като се върне или върнал ли се е, ще го напляскам и ще го оставя в ъгъла наказан!

- А кой е душевният ви допинг?

Двамата (допълват се взаимно): Като видиш обратното на това - готини хора с готини мисли, вдадени в нещо, мъчат се на 100%, не се оплакват - това те вдига неминуемо! "Ред Хот Чили Пепърс", английските нискобюджетни филми или "Мачпойнт" на Уди Алън. Сноубордът през зимата, палатките край морето през лятото. Да си пийнем, да се повеселим, да си кажем две хубави приказки - такива обикновени неща...