.

Демон

Аз съм вихър и мъгла,

        владея царство без предел:

        че имам орлови крила

и ноктете на орел.

Аз съм вихър и мъгла:

        не зная време, нито цел

        в размах, пориви и стремеж.

Аз съм зной и скреж.

Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.

И благослови тоя ден.

А ти си плаха гълъбица.

Напразно се боиш от мен.

Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.

И благослови тоя ден.

Изгубена те найдох — вездесъщ,

и те обгърнах, тъмен и могъщ.

Далеко ще те отнеса:

отвъд най-смелата мечта.

Високо ще те изнеса

на горда самота

в призвездния предел.                            

Духът ми е орел.

И аз живея там.

Но аз съм сам…

Изгубена те найдох — вездесъщ,

и те обгърнах, тъмен и могъщ

Да бъда зной, да бъда скреж! 

В подземни пламъци горях

и нивга никого не сгрях.

Без цел размах, без път стремеж!

В свръхземен студ се вкамених

и никого не разхладих.

Напразно, плаха гълъбица,

напразно се боиш от мен.

Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица…

И благослови тоя ден.

        Аз имам орлови нокте:

        и жар и лед — това са те

в ярка острота.

        Далеко… и високо… там,

        където аз живея сам,

        другарка в будна самота,

        ти в пламък ще се вледениш,

        под кървав студ ще изгориш.

Че с ноктете на орел,

        пронизал тая плът,

ще досегна твоя дух…

   ти в пламък ще се вледениш,

        под кървав студ ще изгориш;

земята и небето ще кънти

от твоя стон, от твоя глас;

   ще бъде в огън тая плът,

        а лед ще бъде твоя дух!

        Далеко от света, високо над прахът,

        в призвездния предел, —

зрение и слух —

        ще бъде в огън тая плът,

        а лед ще бъде твоя дух!

И горко ще ридаеш ти,

ще прокълнеш рождения си час:

земята и небето ще кънти

от твоя стон, от твоя глас,

Тогаз ще дойде и часът

за нашия задружен път:

на моето безумие часът,

за твоето блаженство кратък път!

И грабнал те в ноктете си тогаз,

с тебе лих ще полетя;

и както бурята премята

заграбен лист, така и аз

бясно ще те завъртя

между небето и земята.

Онуй, което чакам сам,

най щедро тебе ще го дам: 

в пиянство, в шемет над света

блаженството велико на смъртта.

        И ще размахам пак крила

        без път, в пориви и стремеж,

вихър и мъгла,

        с нокте на хищник — зной и скреж…

        И ще размахам пак крила,

        понесъл горестно самин,

вихър и мъгла,

        за тебе споменът един.

Напразно, плаха гълъбица,

напразно се боиш от мен.

Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,

                        с орел орлица…

И благослови тоя ден!
                         
                                       Пейо Яворов
 Определено моето номер 1 стихотворение на Яворов.
Същество на страданието и екстаза; на властта и на безсилието; на унищожаващата страст и на възраждащата нежност, на свободата и на безизходицата, на животинското и на човешкото, на  ангелското и на демонското,на плътта, но и на духа.Предполагам, че картинките  описват това, което си представям, почти на 100%. Почти. Но и почти никак. 
В някой тъмен дъждовен ден ще се впусна в приключение с Яворов и това стихотворение... И докъдето ме отведат боите...